Често разсъждавам над съвременните идеали и ценности в съвремието, което живеем и като една витална част от това модерно общество, задавайки си въпроси и в търсенето на техните отговори, ежедневието ми ме сблъсква с все повече примери на днешните уязвимости в общуването като съществен елемент. Всъщност основният въпрос е, защо когато има толкова много възможности да изразяваме себе си и да споделяме някаква информация за себе си, често оставаме неразбрани? Загубили ли сме наистина способността си за ефективно общуване?
Истината е, че живеем в наистина епохални времена. Времена, в които цяло едно общество е задвижвано от технологичния прогрес. Всички ние вярваме, че сме по-социални и по-свързани от всякога, свободни да споделяме всяко свое преживяване и дори най-съкровения си свят с кръг от непознати, които така неимоверно наричаме свои приятели. Живеем в света на неограничените възможности. Но къде се късат връзките в съвременното социално общуване? Наистина ли сме толкова социални, колкото си мислим, че сме? И защо ли сякаш се чувстваме все по-самотни заедно и щастливи поотделно?
Отговорът е не толкова прост. Нашата съвременна култура набляга най-вече на едни нереалистично положителни очаквания. Идеята да бъдеш по-щастлив от другите се е превърнала в жизнено необходим критерий и ключов стереотип у човешкото поведение. Да бъдеш по-богат, да-бъдеш по-известен, по-умен, по-секси, абе просто да бъдеш повече от другите са основните идеали, които преследваме в днешния посредствен свят. Нека хората да ти завиждат още повече, нека ти се възхищават и нека имаш милион последователи, бъди невероятен и съвършен. Това повече генерира множество алтернативи.
От всякъде ни задушават рекламни кампании, лозунги, билбордове, постове, сторита, защото всички ние сме един социален експеримент на рекламните агенции и невидима жертва на средствата за масова комуникация.
Но информацията, колкото и прекрасна да е всъщност, си има своята висока цена, която има неизмерим характер.
Скоро отидох на гости у баба и докато попийвахме от кафето тя извади едни стари и разпокъсани писма, които държеше някак с обожание. Писма, които са си писали с дядо ми, докато той бил в Полша. Писма, които чакаш цяла седмица и нямаш търпение да отвориш, за да осъзнаеш колко много си мисли някой за теб и колко много иска само теб. Та, така баба ми и дядо ми цял живот нещо ги е разделяло. Път, време, разстояние, роднини, работа. Баба ми е украинка, а дядо ми вече го няма на този свят. И да си призная много ме докосна баба с тези писма, които извади сякаш от дълбокото на душата си и реши да сподели с мен. Поплакахме си.
Много съм щастлива, че успах да ги видя и да ги прочета, защото има толкова много енергия в тях, защото всяка дума има толкова много стойност и болка, която се чувства още след толкова години. Дори и в това в колко часа и от къде пише писмото или пък какво е ял дядо ми за вечеря, има толкова много чар, защото дядо ми много е обичал баба ми и е умирал 100 000 пъти за нея, а тя е умирала два пъти по толко за него. Като в някоя романтична приказка между две души, свързани по някакъв странен начин. Приказка, която искаш да препрочиташ отново и отново.
Живеем в най-развитите времена за човечеството в еволюционен план, защото Интернетът наистина е нещо велико, но това откритие с всичките си позитиви, крие своите подводни камъни. Неспособността да създаваме истинска свързаност по между си, здрави връзки и семейства, както и да имаме доверие един в друг, вече са фундаментални проблеми и част от минорните странични ефекти от честата употреба на социални приложения и интегралното ни консуматорското мислене.
Ерата на селфитата, инфлуенсърите и социалните медии са машина за създаване на масови клонинги, обществени стереотипи и фалшива реалност, която подакопава доверието и създава една илюзия за възможности, които те чакат някъде там.
Може би сме на прага на екзистенциална криза или масова епидемия на социално изгубеното общество?
Дали всички ние не се превръщаме в едни психично болни празнодушци, защото сме забравили какво е естественото общуване лице в лице и как да създаваме трайни отношения по между си, градени върху нереалистични профили? Дали многото възможности, които само си мислим, че притежаваме, не предизвикват смущения в така важното за психичното здраве общуване? Дали водени от избора и множеството възможности не губим интерес, защото преследваме винаги нещо по-бързо, по-добро, по-красиво и по-смислено и оставаме слепи за истинското нещо?
Живеем в едно състезание и в непрестанно преследване на повече. Което “повече” после ще ни съсипе живота и ще ни напълни емоционалния багажник с нови форми на страхове и липса на доверие в хората.
За съжаление това са необратими резултати. Не знам дали аз самата не страдам от този т.нар. социален грип, но съм убедена, че нездравословният стремеж към съвършенство и неразбирането могат да бъдат излекувани, защото лекарството срещу изгубената комуникация е самото общуване.
Но понякога не е необходимо да говориш, за да бъдеш разбран.
Просто се изисква смелост да опиташ да бъдеш като баба ми и дядо ми.
