Размишляването над идеологията на времето си е запазена марка на авторката на този блог, но нямам намерение да говоря за себе си от трето лице, въпреки че често ми се случва да гледам над живота и случващото се все едно съм на кино с участието на неизвестни актьори.
Ами, какво да ви кажа – интровертът понякога намира за забавно занимание да наблюдава хората как си живуркат в собствения си измислен филм, чийто сюжет визуализира своя изкуствен характер в контекста на реалността на живеенето.
Сякаш се озоваваме в някакъв невидим балон от мисли, чувства и сякаш обичаме да си ги предъвкваме по няколко пъти, като че ли искаме да си назубрим листовките най-сетне, ала сме били с тежък махмурлук.
Филмът понякога може да е толкова прост и абсурден, но да оставя трайни спомени у зрителите. Понякога е наситен с толкова ярки емоции, ревност, страх, вина, но понякога те кара да се потопиш в забрава.
Защото там където се намираме въздухът е толкова топъл и влажен, на брега на морето, душите ни толкова пълни, а баса следва ударите на сърцето ми и то ускорява своя пулс всеки път щом преплетем погледите си през тъмните очила, следвайки горещия ритъм на музиката. Лято е, а енергията на желанието има своята силна вибрация, чиято притегателна сила е невъзможно да укротиш.
Живее ми се, танцува ми се и изобщо не ми се мисли за бъдещето, защото искам да уловя момента на живеенето и този сладък миг, който така бързо ми се изплъзва, защото ако погледна към бъдещето така ми се иска да видя отново точно теб.
Но съдбата е толкова подла кучка!
Истината е, че декорът на живеенето понякога напомня на един филмов декор, така както самото живеене напомня на един филм, но филмите, приятели най-общо казано си ги създаваме сами.
Животът е един филм, в който ние сме главните актьори и създаваме своя собствен сюжет, така че нека на финала да направим така, че не сме съжалявали за нищо.
