Понякога мислите ми препускат толкова бързо и сменят своята посока като полъха на южния вятър. Не съм се научила на това и нямам абсолютно никакво търпение да запаля фитила, просто да тръгна на някъде, да опитам, винаги да бързам и аз не знам за къде. Но не, няма никаква гара около мен, за да чакам някого на нея, защото аз съм влакът и препускам, препускам заедно с мислите ми в широката бездна на живота. А времето понякога е толкова субективно, толкова непонятно, сякаш напомня на един далечен спомен за нас двамата, изгубени някъде в часовия пояс и пространството, пропътувал хиляди мили, за да застане там най-отпред, да почука леко на вратата и да покани самотата да влезе на по чаша от нашето вино. Спомен да е, за да го опишеш, но не, не е. Сякаш наполовина пълен и наполовина празен е, някак топъл и студен е с теб, до теб и без теб, сякаш си тук, но сякаш те няма. Но не, няма нищо страшно, защото има ли слънце на хоризонта всичко би трябвало да е наред или поне така изглежда, дори и след най-студената зима, дори и след най-вредните за здравето очаквания.
Истината е че, февруари малко ми прилича на балон, пълен с въздух под налягане, пръснал се в столичните заведения като някаква грипна епидемия. Февруари е кратък и студен, самотен и безмълвен, февруари е пленил много сърца в сюрреалистичната си мрежа от измислената любов, подарил е много букети от фалшиви обещания и безнадеждни мечти. Но не като квартал в Източната част на София отношенията между хората са станали кофти. Превърнали сме се в един театър от абстрактни герои, заключени в привидно перфектната реалност на социалните медии, чрез които активно строим позитивни образи и рисуваме пейзажи в идеалното инстаграм общество, хора спотаени в черупчицата на собствения си социален измислен балон.
Мисля, че вече се изморих да обяснявам на всички, за това ще ми бъде по-лесно да го напиша лаконично и без капка угризения – хора, няма нужда от излишно напъване!
Не искам да звуча негативно в този прекрасен ден, защото не е и това моята цел, но просто искам да отправя един kind reminder към всички вас, които чакате някъде своето нещо или не сте щастливи с това, което имате сега.
Защото обичам думата “защото” и не виждам нищо лошо в това, защото аз се изморих да търся смисъл и обяснение на въпроса, защо той не ми пише, защо думите и действията не са равнозначни, защо те не съвпадат с моите очаквания. Толкова ли е трудно наистина, мамка му?
Струва ми се, че да продадеш душата си в днешно време е най-лесното нещо на света – това правят всички. Ако решиш обаче да запазиш душата си, ще разбереш защо е толкова трудно да го направиш.
Вярно или не, самолюбието ни лишава от наистина смисленото и красивото в живота – лишава ни от правото на истинска любов един към друг и себеотдаване. Егото е балон, който всеки момент може да се спука, ала спука ли се оставаш в тъмното за дълго. Защото смисълът е елемент, който се намира малко по-дълбоко във външната обвивка на гумените червени балони, защото способността да обичаш е като да дишаш през балон, пълен с хелий – изведнъж можеш да полетиш високо в небето, но можеш и да се изчерпаш прекалено бързо в атмосферата.
Това е всъщност и фундаменталния проблем на съвременните отношения между хората. Разполагаме с цялата информация на света, имаме избора, бързо препускаме, бързо горим, бързо прегаряме. Мислим си, че знаем, но винаги грешим. Често дори сме наясно, че разваляме дълго градени връзки в търсенето на нещо повече или създаваме нови отношения, но с прекалено кратък срок на годност.
Защо обаче ми се струва, че попадаме в забързания водовъртеж на краткотрайните емоции? Може би защото ни е страх от самотата или защото не сме се научили да чакаме търпеливо на гарата.
Може би виновни са страха или разочарованието, останали като трайни белези на необвързването. Може би е скучно понякога да чакаш влак без разписание. Може би проблемът понякога не е в самия океан, а в това че самите риби не могат да плуват в него, а няма риби опитни плувци наоколо май. Защо обаче продължаваме да го търсим в океан, пълен с фалшиви риби и море от излишна суета?
Понякога си мисля, че душата ми не принадлежи на този свят, не и на това време, не и на този век.
Понякога просто трябва да се примириш, че пътуваш сам и да се научиш да чакаш правилната спирка на влака. По време на пътешествието ще се срещнеш с много хора, които ще ви изоставят по време на пътуването, които ще опитат да ви свалят от влака, ще ви разочароват, ще споделят пътуването с вас за кратко, уверете се, че ще се изгубите хиляди пъти, но ще се намерите още толкова.
Понякога трябва да се успокоиш за малко и да поседнеш, да спреш да търсиш спирката, но да не спираш да се оглеждаш за нея, да се научиш на търпение, да се наслаждаваш на пътуването. Да се научиш просто да бъдеш малко повече дзен. Това ни учи да живеем по-добре и по-качествено и да развиваме уменията си насаме, да се вглеждаме и разбираме грешките си, защото те са най-големият ни ментор, те са нещо като посоките на света или разписанието на онзи влак, за който говоря.
Почти съм убедена вече , че животът ни изпраща неподходящи хора и ситуации, за да се заслушаме по-дълбоко в шума на вътрешния си океан, макар и бурен, да се научим на хармония, мир и най-вече търпение.
Чакането на влака или по-точно на правилната спирка ни учи на търпение, самотата ни учи на любов към себе си, защото това което търсиш, търси теб и съм сигурна, че си заслужава. Истината се ражда от тишината, фрустрацията, хаоса, болката и объркването. Истината се ражда от дъжда, от пепелта, от мръсотията, лъжата и отровата, защото това е най-верния и справедлив критерий за намиране на смисъла и любовта в самото пътуване, както и смисъла от гмуркането в самия океан.
Изгубена, загубена, оставена, наранена тя идва бързо и те застрелва право в гърдите като 9 милиметров куршум. Тя е всепоглъщаща, магическа и необяснима, възпламенителна като барут.
Любовта не си играе на истинска, защото тя е директна, дръзка и неуловима и няма повече време за губене.
Любовта е като фрийдайвинга – да се потапяш на дълбокото без да знаеш дали ще ти стигне въздухът, за да изплуваш обратно нагоре.
Любовта е океан, в който да се гмурнеш, чистота и смисъл по-дълбок от Мариянската падина.
Тя не е капка в океана, защото тя е океанът. Тя е всичко, за което има смисъл всяко едно пътуване, тя е лудост.
Любовта е пътят, който се слива в едно цяло, любовта е едно приключение без крайна дестинация.
Но само едно знай – любовта ми не е гара, на която може да чакаш, тя е влакът, който препуска, любовта ми не е бряг, на който да се разбиеш, тя е е писмо в бутилка, което чака да бъде прочетено.
С хиляди наздравици бавно в полет политам.
