Всички ние сме свързани физически и духовно по някакъв трудно обясним начин. Не е лесно да се опише това с думи, но смятам, че онова, което ни обединява като хора са емоциите, които изпитваме и най-вече любовта един към друг. Любовта към близките ни, любовта към партньора, към себе си, към кучето/ котката, към децата и родителите, към непознатото. Понякога е невъзможно да си изкажем емоциите и по-лесно да покажем любовта си чрез най-различни начини, защото както е описано в дебелите книги любовта е равна на тишина – тя не се казва, тя се показва.
Ако тръгнем да търсим нашите духовни и интелектуални обединители сигурно ще открием много общи неща с хората, които четат блога ми, но онова което смятам за най-важно в духовен и физически аспект е кръвта, която тече във вените ни и мотивът да пресъздаваме доброто от сърце, а не егоистична гледна точка. Умението да правим другите щастливи, докато си мълчим. Да накараме хората да се чувстват благодарни на нас чрез нашите действия.
След няколко дни идват светли празници, по време на които всички ние сме свикнали да бъдем с близките си хора, да се радваме на техния смях, на техните неуместни шеги, да ни питат “как върви любовта” или “няма ли да се жените скоро”, “айде до кога ще ви чакаме” и тем подобни неудобни въпроси.
Вчера видях един пост от мой приятел, който ме накара да се замисля над това.
Този пост гласеше нещо от сорта “На този ден всяка година аз дарявам кръв” и всъщност този ден беше днес, който никак не е случаен. В дни като тези, хората се подготвят трескаво за празничната трапеза, да посрещат гости, да се радват на семейния уют и топлина.
Замислих се над това, че тази празнична картина, с която съм свикнала през годините не е общовалидна за всички хора и си представих, че има такива хора, които дълбоко се надяват в празните болнични коридори, че техния близък ще бъде отново на крака и ще победи в битката между живота и смъртта. Такива, които се молят на истинско Коледно чудо.
Никога не съм дарявала кръв, дори и не знаех кръвната си група. Решението ми беше спонтанно и съм убедена, че ако не бе такова, нямаше да пиша сега този пост днес.
Понякога се изисква малко спонтанност, за да постигнеш някакви позитивни резултати, които да предизвикат благодарност и нечия усмивка. Да почувстваш щастието да изпратиш мъничко любов на непознат. Аномимно.
Днес ви уверявам, че ще мога да заспя спокойно, защото ако някога някъде на някой му се наложи по спешност да му вливат кръв, аз ще знам, че може да разчита този някой на мен, защото не е толкова страшно. не е толкова невъзможно. Че ще може да се смее заедно по празниците със своите близки и да се радва на неговото така вълнуващо утре.
И този пост не е за да ви разказвам какви бяха стъпките за това как се дарява кръв – в интернет има достатъчно информация какво трябва да правите и какво не.
Искам да ви кажа друго.
Понякога, човек трябва просто да действа, да не отлага. Защото животът е тук и сега и за да има утре понякога е необходима повече спонтанност.
Бъдете хора, но не само в социалните медии, не само по празници, а бъдете хора винаги и навсякъде.
Защото това, което не ни убива, ни прави по-силни и по-добри.
