Returning to Oneself

Този пост няма да бъде като повечето словесни етюди от поредицата “Лични истории от трето лице”. Няма да бъде оплакване, мрънкане, осмиване на ситуации и преразкази на свободни съчинения.

Искам да ви попитам честно един въпрос, който сякаш цял живот ме е мечил.

Чувствали ли сте се някога сякаш сте на място, на което не принадлежите ментално и емоционално?

Помислете си, имате време.

До преди време аз се чувствах всеки ден така. Разговори, хора, енергии, пространство, сякаш нищо не е в състояние да те разбере наистина истински.

Като цяло аз съм един доста мисловно обременен човек. Понякога объркан, прекалено премислящ детайлите, в които повечето хора сякаш не намират сили и време да обмислят. Но аз съм един overthinker и понякога това е много емоционално обременяващо за мен, а и за моите близки.

Създадох блога като един естествен одушник и слушател на мислите си в главата ми и започнах да ги подреждам старателно в едно словесно съчинение. В последствие осъзнах колко много ми помага да пиша по начин, който бих искала да бъда докосвана. С думи. Да бъда открита по начин, по който искам да бъда търсена – чрез мисли, окрасени с правилните думи за душа – от душа.

Хората казват, че започвайки нещо ново в живота, ти отваряш нова страница. Така направих и аз. Отворих нова страница и се осмелих да се доближа до личната си мисия с една стъпка напред, когато се предизвиках да направя нещо ново и различно в свободното си време – да пиша в блога.

Не мога да скрия също, че срещите ми с писането датират от ранно детство. Дългите есета по литература, безкрайните теми по история, докато се готвех за матури, любовта по философията не ми тежаха ама никак, когато се готвех за завършване на гимназия за сметка на моите съученици. Или най-вече, когато бях дете, когато нещо сгавех обичах да оставям бележки с извинения или обяснения в любов на нашите, да пиша писма до момчето, което тайничко си харесвах ми напомнят всъщност колко обичам да пиша.

А с времето осъзах и колко позелзно е всъщност за хора с акктивни умове.

Защо е хубаво човек да води дневник?

Отговорът е много прост – да се научи да бъде подреден и организиран в живота. Да може да полага дългосровни цели, да се изповядва преди лягане или да записва неща, които трудно може да запомни.

Да пишеш от сърце за сърце, означава да свалиш всичко на хартията и да се освободиш от него ментално. Да бъдеш своя лекар, психолог, духовен очител или подкрепящ и разбиращ родител, когато имаш нужда.

Писанетето е вид диалог със самия себе си и помага да подреди и да изчисти неподходящите мисли и да организира пространството за нови свежи идеи, цели, мечти и визия за живота. Да затвориш една страница, но да отвориш друга и най-вече да можеш да си проследиш еволюцията през годините.

Писането на статии в блог е не по-малко освобождаващо действие.  То е един съвременен начин да пишеш темите, които пораждат любопитството на общестото и един прекрасен процес да кажеш това, което мислиш на хората, да създадеш нещо, което хората ще имат време да осмислят, да  променят или да се свържат правилните хора. Учи те да разбираш себе си и как обществото приема теб.

Този блог ми помогна в търсенето на себе си и подходящата професия, която ще ме направи щастлива, правилното място в живота ми след толкова много лутане. Блогът ме отведе по пътя на моята лична съдба.