Тези дни социалните медии ни заливат със снимки от последното десетилетие и прокарват поредния заразен тренд.
Всички мои приятели си споделят снимки от своята по-млада и наивна версия като добавят усмихнати емотиконки накрая. Загащени, с тънки вежди или девствен мустак, всички кадри са като полет в миналото.
Винаги съм търсела дълбокото и този на пръв поглед повърхностен стремеж към внимание в социалните мрежи ме накара да се замисля.
Започнах да връщам стари ленти, кадри и взе да ме наляга някаква странна носталгия по изминалите дни, лета, морета. Кога излетяха 10 години? Това число звучи някак внушително и малко страшничко.
Никога няма да забравя онова лято през 2009 и по-точно онова море с бегло изплуващи спомени от Голямата Текила на Созопол.
Бяхме млади, влюбени, бяхме нашата си голяма и луда компания – супер свеж коктейл, забъркан от невероятни хора, за които много мога да говоря, защото се познаваме до болка и сме споделяли най-прекрасните мигове, партита, планини, хижи, палатки и морета, но най-важното е, че тогава до мен беше моята първа и най-голяма любов – Стоян.
Затварям очи и си спомням 2009 сякаш беше вчера. Беше една велика година, в която аз пристъпвах гръмко в света на големите или както казваше нашия приятел Боб от компанията “големите игри”. Ха-ха и той си падаше малко ненормалник с неговия речник от тъпи лафчета, които и до днес понякога си повтарям и се смея.
През 2009 се качих за първи път на сноуборд и няма да забравя първия ми трагичен опит на Безбог – всъщност е доста забавна история след хижа парти с домашно вино, реших че съм достатъчно добра за freeride. 😀 Ами честно казано историята не завърши много успешно, защото и моят учител не успя да ме научи, тъй като и той беше новобранец с махмурлук и се търкаляхме заедно по пистите някъде изгубени в Пирин.
Истината е, че се запалих по сноуборд-а, след поредния прекаран скучен уикенд в София, докато цялата ми компания се забавляваше някъде по планината, а аз изпусках “якото” и дори когато бяхме отново заедно всички говореха, шегуваха се, смееха се на новите лафчета и истории, а аз сякаш че не бях част от това. И така дойде време и Мончето да се сдобие с първата си дъска.
Толкова млада, запалена и нахъсана столична номадка, която доброволно се съгласява да тръгне със своя любим в петък 17,30 вечерта към хижа Рилски езера към туристическа спалня пълна с 12 не-човека. Не, не ни питайте колко много бедствахме с Дижона и Стоянчо в планината и в колко пристигнахме горе и как ни издирваха с моторни шейни в 3 сутринта. Но аз съм просто убедена, че всичко си заслужаваше до последния миг, до последния дъх, до последната крачка само заради гледката от върха на сутринта, заради слънцето, изпекло на върха, заради усмивката ми и много, ама много от скъпото.
Това са моментите, които те бележат за цял живот, въпреки риска да съжаляваш или въобще да нямаш тази възможност, защото си млад и безразсъден. Да се возиш на мотор без каска, за да бъдеш с него и да се качите цялата компания заедно на Копитото или Камбаните вечер – всички знаете защо – заради гледката към София, разбира се.
Любовта е като да лежиш на средата на Цариградско шосе.
Вярвам, че тогава съм взела най-доброто от конкретния момент, защото имах всичко, за което всеки може единствено да мечтае.
Да се събудиш на плажа в спален чувал, а до теб твоето бебче да лежи сънен, да не се уморявате да обикаляте по баровете на Смокиня, въпреки жегата и махмурлука, да вървите заедно по пътя си, да мечтаете на воля под звездите, да гледате в една посока, да спрете времето.
В главата ми изплуват хиляди спомени измежду морето от приключения, хилядите моменти, които ще запазя за себе си сега, защото са специални. Обичам живота точно заради тези споделени моменти на опиянение, бунт, младост и свобода и многото красиви изгреви и залези изпълнени с надежда към бъдещето или към следващото приключение.
В момента слушам албума на WOSH MC “ANIMAL”, който излезе точно преди 10 години и чувствам малко носталгия, защото знам че животът никога няма да бъде същият след 100 кила, Криско и Гери Никол. Хората никога няма да бъдат същите.
Но по-важното е, че съм го изживяла този луд, луд живот на бързи обороти, живот на скорост, любов и партита на макс и че тайничко жадувам все още за лятото, каквото беше то през 2009.
Защото лятото на 2009 бях ужасно влюбена и не исках нищо повече, защото думата любов беше всичко в този момент.
Бяхме глупави и наивни, но бяхме свободни души. Спомням си софийските улици, които ми се струваха като улиците на Берлин, а аз бях един малък столичен Колумб. Живеех, откривах, мечтаех, попадах в ситуации, бягах, криех се да пуша.
Аз съм дете на 90-те и съм много щастлива, че бях част от прехода, част от време на промени, защото не бях от най-послушните момичета, дори веднъж избягах от вкъщи и беше доста тежко за моите родители, защото не познаваха моето момче. Правех грешки, говорех глупости, но бях истински щастлива, защото вярвах в свободата като най-чиста форма на религия.
Бяхме абсурдни, бяхме луди, бяхме бунтари, но истински чисти в сърцата си, защото можехме да обичаме истински.
