„Ако искаш да бъдеш добър писател е добре да имаш поне малко талант. Но единственото важно изискване за това е способността да запомниш всеки свой белег. – Стивън Кинг”
Наистина ли Стивън Кинг е искал да каже, че е нужно да помним всеки свой белег, ако искаме да добавяме повече стойност към онова, което създаваме между редовете? Ако е така, това би означавало да гледаме на живота с негативни очила всеки ден до края и това е ужасяващо. Всъщност Стивън Кинг може би е искал да каже нещо друго. Белезите са най-трудните уроци, които всеки човек получава от живота в следствие на някакво непреодолимо страдание. Всъщност те са богатство и се превръщат в ценен житейски опит, след като бъдат осъзнати, осмислени и превъзмогнати. Част от научения урок е да можеш да пуснеш това, което не ти принадлежи и да продължиш напред, по-мъдър, по-силен и по-добър човек. Написах тази статия след труден период от живота ми, като лек за моята променяща се същност. Трудните уроци за живота, които научих по пътя към своите 30 години.
Самотата е състояние на ума и можем да я победим сами.
Раздялата ни с партньор, с токсична работна среда, със скъпи хора е неминуемо в живота и винаги след такива промени най-човешкото измерение на страданието се изпитва като една голяма душевна празнина. Чувстваме се тъжни и сами в това. Сякаш никой не ни разбира и никой не ни обича. Но истината е, че никой не е сам, ако има себе си.
Моят опит от това наподобява една драматична приказка за една много тъмна стая, с един много тъмен ъгъл, в който когато се чувстваме самотни заставаме сякаш, за да си усетим раните и да ги излекуваме, докато никой не ни гледа. Счупваме душата си на парченца и после ги залепваме, за да изградим света си отново. След раздялата тези следи от счупеното остават в душите ни и се превръщат в белези на съзнанието. А докато сме там, в онзи тъмния ъгъл ние се крием, бягаме, страхуваме се, тъжни сме и сме объркани. Не чуваме и не виждаме, когато някой или нещо се опитва да ни подскаже на къде да вървим, за да търсим светлината. В тези моменти просто се спри! Спри и се върни обратно към себе си. Приеми болката от самотата като оздравителен процес, който се случва в съзнанието, за да ни научи да бъдем себе си, да обичаме себе си независимо от това дали има някой човек до нас или не в конкретния момент. Не винаги ще бъдем подкрепени, не винаги ще има кой да ни прегърне, когато най-много имаме нужда, за това дишай дълбоко и прегърни сам себе си. Именно тогава започва процеса по трансформация, когато сме 100% честни със себе си и осъзнаваме, че самотата е свързана със страха да останем сами и бягството от самите себе си. Тогава се научаваме, че това е част от живота, в който ние трябва да се научим да присъстваме, да осъзнаваме, да страдаме, да обичаме, за да се движим напред и че самотата е състояние на ума, която ще ни пречи да споделяме части от себе си на друг човек без да се вкопчваме в него.
Нищо не е перманентно.
Истината е, че докато всичко ни изглежда така предсказуемо и умът ни функционира по инерция, често изпитваме чувство на непреходност към времето и обстоятелствата и някак смятаме, че нещата ще си стоят винаги все така. Но в живота идват моменти на несигурност и големи, разтърсващи и объркващи събития и ние сякаш нямаме особен контрол над тях. Те просто си се случват. Съдба или не, случайност или не, животът е колело и всичко се върти. Само за един миг или един ден разлика всичко може да се завърти на 180 градуса. Тялото на човек да се скове и да се превърне в труп, който не е в състояние да се грижи сам за себе си. Да лежи безпомощно в болка, тъга, сам, далеч от роднини, потънал в собствените си страхове, мрак и отчаяние. Болестта идва неочаквано и ни напомня, че думата завинаги няма никакво значение, защото животът не е линеен и ние нямаме договор с него. Болестта е изпитание или наказание, а смъртта е неизбежен финален изход от живота.
В такива моменти учението на Буда ми напомни, че не трябва да се привързваме към нищо и да се научим да пускаме всичко, защото нищо не ни принадлежи в този живот и няма нищо перманентно. Но това не трябва да ни спира да обичаме, да сме обичали и да сме давали любов, грижа и винаги най-доброто от себе си на света и близките ни. Защото нито болката, нито страха, ните вещите, ситуациите и хората, нито живота ни принадлежат истински в този свят. Ние идваме и си отиваме, но имаме един път, който трябва да извървим в името на това да еволюираме, както всичко в Природата и Вселената.
Хората идват и си отиват, за да ни научат на нещо.
Живеем във времена на кръстопът, социална динамика, хората идват и си отиват и това е напълно нормално. Понякога отношенията не са създадени, за да бъдат трайни, нито за да ни направят изцяло щастливи, да ни дадат онова от което имаме нужда. Те са нужни, за да ни направят по-силни и по-добри хора. Те са пространство за порастване, еволюция и рефлексия на нашите сенки, срещу които трябва да имаме куража да се изправим и да отработим.
Да се държиш като жертва е проява на слаб характер.
Нека бъдем наясно с това какво означава да се държим като жертви. Да се държим като жертви е онова чувство на обреченост и необходимост от това да бъдем силно обичани и дълбоко разбирани в момент на слабост, породен от самотата и нашите собствени страхове. Да бъдеш жертва означава да те е страх да се изправиш и да бъдеш смел, да очакваш да бъдеш спасен от някой друг. Ние несъзнателно жадуваме да бъдем спасени от болката. Това е и един от най-трудните уроци, който уча дори и в момента. Никой не може да бъде опората за теб, ако ти сам не си стъпил на земята. Хората бягат от слабите и вървят след силните на деня, защото те самите бягат от своите собствени сенки. За това не искай и не очаквай от другите хора да те спасят, защото само тези, които наистина са твои спътници ще бъдат до теб, ще те хванат докато падаш и ще ти помогнат да се изправиш отново. Ще ти помогнат да не бъдеш жертвата за дълго, а да бъдеш победител. Това изисква малко повече доверие – в човека, в пътя и в живота. В такива моменти научих, че само едно изречение или една прегръдка може да излекува болката и да подейства като мехлем за раните.
Да мислиш прекалено много те прави нещастен.
Мислите са като един облак или множество облаци, които не са част от реалността, а са по-скоро фантазии, намерения, страхове и сценарии, които са субективни. Понякога те са толкова много и генерират страшно много енергия за тялото, която мозъка отнема само за мислене, но не и за продуктивни действия. Прекаленото мислене е клопка, в която може да попаднем и да повтаряме едни и същи сценарии отново и отново и това да доведе тялото до изтощение, да отключи негативни емоции, от които нямаме нужда, за да живеем и градим реалността си такава, каквато наистина искаме. Мислите са прекалено свързани с емоциите. Лошите мисли, създават негативни емоции и това влошава качеството на живот и способнстта да действаме, да творим и да се справяме със ситуацията. Емоциите са филтър, който ние създаваме от нашето премисляне на ситуацията до безкрай. Те не са нас, защото те идват като буря и после се понасят на някъде като облаците.
Отговорността е мъдростта, от която имаме нужда.
Да бъдеш зрял човек означава да бъдеш мъдър. Да си поел живота си в своя контрол и да поемеш отговорност за постъпките и решенията си. Ако си имал смелост да вземеш трудни решения, които могат да преобърнат живота ти, трябва да бъдеш отговорен към своя избор, защото ти вече си го направил, така или иначе. Ако си направил избора да си тръгнеш, да не действаш, да не учиш или да не се грижиш за здравето си, трябва да си готов да прегърнеш последствията от това.
Всяка трудност в живота ни идва, за да ни научи на нещо ново.
Трудностите и болката идват неминуемо при всеки човек и след него идва изцелението като възможност да продължим напред. Изцелението е процес, през който успяваме да преработим някаква травма. Докато трае този процес ние сме в състояние, в което се борим с това да се върнем несъзнателно към нашето старо аз, но ние не трябва да го правим, защото сме вече в процес по градене на нещо ново. Новото Аз. Докато сме в процес на трансформация се чувстваме, че сме в застой, защото се опитваме да се върнем там, където вече не ни принадлежи живота – миналото. Да се върнем към версията, която все още не знае за това, което ти тряба да научиш сега. И това е животът. Грешка, болка, урок, кръговрат.
