Понякога ние хората изглежда, че зацикляме здраво в живота.
Във връзки, в работа, в странични занимания, в здравословни обстоятелства, които живота ни поднася и т.н.
Погледнато отстрани има моменти, в които качествено си зацикляме – като например спираме да пишем и четем книги, спираме да творим, спираме да тренираме, да работим ефективно, да се развиваме и несъзнателно започваме да търсим своето “Защо”, както и липсващото парче от пъзела “Живот”. Това е момент на безтегловност, в който сякаш живота ни дава повод за житейска равносметка. Къде съм аз, на къде отивам и къде искам да бъда?
Това е период около 29- тата година на човек, в който той започва да съзрява и да търси отговорите на важните за себе си житейски въпроси. И това не е момент, в който натиска задна и сякаш изглежда, че той се е изпуснал и предал завинаги, а това е момент на осмисляне и себеосъзнаване, след който нищо вече не е същото, момент в който трамплина се подготвя да те изтрелва в полет нагоре.
Едно момиче в групата сподели анонимно един свой проблем, който някак си ме накара да се замисля. Тя се чувства много зле на работното си място и този стрес започнал да дава физическо отражение върху тялото и здравето и. Поискала е да напусне, но са и предложили повече пари и сега е силно раздвоена, защото най-близките и хора и казват, че това е златната възможност и трябва да е луда, че се замисля над това да напусне работата си – особено в този момент.
Докато си миех чиниите по време на обедната почивка се замислих над това – след като тя пише в група анонимно с надеждата да получи съвет за това как да постъпи в конкретната ситуация, тя всъщност вече е обмислила решението си и го е взела наполовина. Просто търси морална подкрепа от някъде другаде, защото най-близките и хора явно се страхуват повече от нея и не биха я насърчили. А всъщност не са ли те онези хора, които трябва да дават крила на най-обичните си? В живота ни не винаги става, както в приказките и не винаги имаме нужните хора до себе си в правилното време, но за това отговорите ги знаем само ние и е необходимо да ги търсим първо в там – вътре в себе си.
Всички искаме промяната да ни се случи, да ни повишат в работа, да намерим сродната си душа, да намерим смисъла в живота си или попрището, в което се чувстваме най-удоволетворени, но докато се простираме в собствената си зона на комфорт, отражение на нашите собствени страхове от провал, забравяме най-важното, че успехът в нещото, към което душата ни се стреми зависи само от едно решение и то е да продължиш напред със съзнанието си. В противен случай бляна по бъдещи събития си остават само мечти в главата, но за съжаление вече са посяти и това чуство никога няма да си отиде като намерение и има опасност само да влоши нещата.
Да отидеш на следващото ниво в действителност означава, че трябва да положиш необходимите усилия като например да промениш себе си и отношението си към света, да се научиш на търпение, постоянство, трудолюбие, смирение, упоритост, лишения, любов към себе си и да не се осъждаш прекалено много, защото преди всичко всички сме хора и имаме нужда от кураж, а ако не си го даваме сами на себе си, няма кой друг, защото не винаги имаме късмета да има такива хора в обкръжението ни.
Не трябва и решенията за собствения живот да идват от други хора, от родители, от приятели, съпрузи и т.н, защото човек трябва да се научи да бъде достатъчно зрял, за да поема сам рисковете си и да се научи да поема отговорност за постъпките си, да търси отговорите най-вече в себе си, защото той знае най-добре какво е вътре в главата му и сърцето му.
Разбира се, това важи за това, както да се разделиш с някое гадже, с което не се чувстваш щастлив, така и с работа, която не ти носи удоволствие. И това е разбираемо. Промяната изисква време и на всеки му отнема различно. И това е разбираемо.
Няма да скрия факта, че не е никак лесно да вземеш такова решение, както и да развиеш уменията да продължиш да го следваш и го казвам от личен опит, но както има една общоизвестна поговорка “това, което не ни убива, ни прави по-силни”.
Човек несъмнено, когато в живота му става трудно, чуства че не се справя, че обстоятелствата за него са най-лошите, започва да се самосъжалява, изпада в депресия, никой не го обича, никой не го подкрепя, става жертва на собствените си намерения и мисли. Или естествено, когато се сравнява с много по-успешни хора от него, които вече са на върха според техните критерии и това отново е разбираемо. Защото ние виждаме, вече крайната точка, а не пътя и процеса на успешния човек, докато стане успешен и това е субективния характер на успеха сам по себе си.
Дори и да приемем, че това е така и обстоятелствата в действителност са лоши за нас в конкретния момент, всъщност ако се замислим колко по-лоши биха могли да бъдат, едва ли щяхме да смятаме за себе си така. И всъщност въпроса, който трябва да си задаваме е – Това трябва ли да ни отказва да продължаваме да се борим за онова, което най-искрено искаме? Отговорът е – НЕ. Защото най-лошото всъщност е да си вече умрял.
Когато човек не се отказва, той калява волята и характера си, намира отговорите на проблемите, слабите си звена, къде греши и това е наистина здравословно за израстването.
Ако всичко ни беше наред, нямаше да имаме за какво да се борим и съответно, нямаше да изпитваме щастие и благодарност към онова, което вече сме постигнали. Нямаше да се чувтваме горди от този факт, но за сметка на това щяхме да бъдем неудовлетворени от изборите си.
Решението на задачата не е математическо, а е психологическо. Как формираме гледната си точка тук и сега, как виждаме предизвикателствата и какви действия сме готови да предприемем за решаването на задачата ни, ако приемем че целта е едно уравнение. За това е важно да виждаме проблемите като възможност за усъвършенстване и израстване.
Никой не може да обещае безоблачно щастие, защото светът не е такъв. Животът не е цветя и рози и всеки има своите лични невидими битки, които го огъват.
Всичко е работа – в отношенията с приятелите, със семейството, с ученето на нови неща и всички отговори са вътре в нас и вече чакат да бъдат доразвити в някаква посока, защото нерешаването им само отлага смисления живот и мечтите каквито биха могли да бъдат – а именно реалност.
Утре бъди сигурен ще бъдеш благодарен за това решение.
Аз съм благодарна на хората, които въпреки решенията ми са до мен, благодарна съм им, защото вярват в мен и са до мен, дори когато аз не вярвам в себе си.
Живота е приключение и ако се страхуваме да го изживеем, ние умираме всеки ден вместо да го живеем.
