Днес в моите тихи размишления върху онези моменти, когато съзнанието ми бе замъглено от облаци мисли, обгърнали разума ми в заблуда и непреодолима вяра в предначертаното бъдеще, аз бавно умирах всеки ден. В онзи момент, в който те гледах в очите и виждах душата ти, чертаех смели планове, розови светове, магични хоризонти политайки заедно с теб, защото те срещнах и те познах в тълпата още с първия поглед. Очите ти, усмивката ти, прегръдката ти, сякаш дъха ни се познаваше от цели векове, а концепцията, че всички правилни неща идват в правилното време всъщност се оказа една лоша прогноза за времето. Че кое щеше да бъде правилното време, ако правилните неща се случваха, както трябва без значение от времето?
Тази хипотеза и до ден днешен пълзи като змия в краката ми и се изкачва нагоре по бедрата ми, обгръща тялото си около стомаха ми и се издига в съзнанието ми през дробовете. Но когато погледна навътре в себе си, не виждам никого, освен следите от мимолетното му присъствие.
Въпреки, че знаех последствията вече беше късно да се съпротивлявам, защото отровата течеше във вените ми и докарваше мозъка ми до делириум. От къде се взе тази проклета змия. Така жестоко да ме охапе, че денят ми да се срути и мечтите ми за бъдещето да се сринат като домино. Да живея в два отделни свята с две противоположни истини толкова време. На това какво можеше да бъде и какво е, на това кой си ти всъщност и кой е нужно да бъдеш, за да излекуваш болката от разпадащото ми се от отровата тяло.
И точно преди да се разболея от мъка завинаги и да умра по този нелеп начин, ме навяха глухи мисли действащи бързо като антидот.
“Чуваш ли вятъра как раздвижва листата в клоните на дърветата? Усещаш ли падащите от облаците капки ситен дъжд в лицето си? Виждаш ли небето какъв цвят е?” Значи си още жив. И ще умираш и ще живееш и пак ще умираш. Докато не слееш двете истини в едно. Докато времето не се струти.
Ако не ги чуваш значи вече не си в този свят и онова, в което съществуваш е просто един сън, в който всички са принудени да изживеят страха, самотата и ограничението на съзнанието си. Да се лутат в тъмните дебри на отчаянието и тежестта на времето. В клетката на една неродена и недоисказана любов, потъваща в безкрайността. Оставила множество въпросителни и отворени рани.
Аз обаче вече не чувствам болка и за мен вече не съществува времето и постранството, защото аз съм твоите мечти, едно сюреалистично бягство от този капан, в който ти и аз се открихме, но не можахме да се срещнем. А именно да се срещнем по пълнолуние там, където нашите сънища се преплитат в безконечна сладост.
Аз съм сгъстената любов в душата ти, която ти нашепва – изправи се, за да полетиш.
