Това не е пост, в който да ви разказвам за своите често срещани симптоми на откровеност или пък да търся някакво душевно изкупление за това. Диагнозата ми вече е поставена и за нея няма лек. Болезнена е откровеността ми днес, лишена от думи със спестовен характер, наситена с порязващи душевно мои близки хора и далечни познати. Но това е живота, драги приятели. Или поемаш реалността здраво в ръцете си и се учиш от грешките си, или продължаваш да живееш в собствената си заблуда, в собствения си измислен балон от предразсъдъци и идеали.
Има хора, които могат да понесат много словесен товар мъжката и има такива, които ги е страх от истината, страх ги е от нараняването, страх ги е да останат сами, страх ги е от самите себе си.
Хората обичат да се самозалъгват, да очакват, да анализират, да се надяват че той ще им се обади някога, ще им пише, ще има някакво продължение на онази вълшебна вечер, а това за съжаление не е истината, такава каквато е здравословно да бъде. Малко хора са наясно със златното правило за 3-те дни. Ако има някакъв електрически заряд между душите, телата, умовете ви, той ще те потърси до 3 дни или още на следващия ден, или още на първия час. Ако не, оставаш на режим изчакване или в плен на т.нар. емоционалното обвързване, “когато ти потрябвам – звънни ми”. Но не както е казала Михаела Филева, понеже нейното звучи малко нескромно, а в буквалния смисъл – страхът да си признаеш, че си била употребена емоционално и физически. И после ходи мрази всички мъже.
В последствие идва и разочарованието, депресията и надеждата за последния принц на бял кон умира последна.
“Надеждата обаче съвсем не умира последна. Тя всъщност е безсмъртна. Безсмъртна като онази част от нас самите, която ще надживее привързаностите, страховете и ограниченията ни, това ни тяло и този ни живот. Дълбоко в себе си ние не само подозираме – ние знаем това.”
Истината е, че принца на белия кон съществува, но той се появява едва когато ние сме готови и сме си научили най-сетне уроците. Когато спрем да се борим със собствените си страхове и познаем себе си. Сократ е казал – “Познай себе си”, за да ви познаеш всичко. Така е и с любовта. Малко горчива, малко сладка, малко наивна, но любовта си е магия, създадена за мъдрите и преди всичко откровени към себе си хора.
Да умеем да разпознаваме какво желаем, от какво се нуждаем, а също така и какво си забраняваме вътрешно е особено важен елемент, липсата на който поражда една експлоатираща или паразитираща позиция по отношение на околния свят.
Именно те (околните) биват поставяни тогава на мястото на някой, който “трябва” по един вълшебен начин да долавя и да задоволява нашите желания.
Чувстваме се особено засегнати, когато това не се случи. Чудим се, защо е така с “онези другите” – “безчувствените, не откликващите, студените”.
Онези, към които, всъщност, направихме проекция на собствената си неспособност да се чуваме и да се грижим за себе си, да бъдем откровени със себе си.
Приписваме им определена “лошотия”, и взаимодействаме с тях през същата.
Нещо повече…
Тази очакваща позиция не позволява ние самите да сме чувствителни по отношение на другите, на които само се уповаваме и не им даваме нищо в замяна.
Аз уважавам откровените хора, онези които ще ти кажат истината “право куме в очи”, дори и да боли. Но още повече уважавам откровените със себе си хора. Такива, които ще си признаят на себе си и ще говорят само истината пред огледалото.
