inspiration

Уличното изкуство, бунтът на едно поколение

Когато чуят думата „графити“, повечето хора разбират това като акт на незаконна хулиганска проява, публичен вандализъм над обществено или лично имущество, и това са хората които обикновено считат, че това е причината големите градове да изглеждат отчайващо мръсни и неподдържани. Това са хората, които винаги имат критично мнение към другите, но не и критичен поглед към самите себе си, това са обичайно хората, които се смятат за много интелектуално извисени, но не си спомнят кога за последно са прочели последната си книга. Това са хората недоволни от системата, в която живеем и също тези, които никога не отиват да гласуват. Нищо не променят. Това са хората, които много говорят, а нищо не казват, активни в социалните медии, но не и на улицата.

Днес, когато нашата държава е ударила културното дъно, разкъсвана от анти-правителствени протести, безочлива корупция и откровена медийна лъжа, нуждата от споделянето на истината става все по-наложителна, нуждата да се изправим като обединен народ срещу недоразуменията на годините мълчаливо съгласие е наддала своя критичен вик.

И с този си прочит ние попадаме по следите на едно обществено заболяване, което има крещящата нужда да претърпи своята интелектуална метаморфоза, за да еволюира в нещо по-градивно и да се разпръсне равномерно из пространството на отделните социални прослойки и да потъне завинаги в следите на времето.

Този дълбок обществен комплекс се дължи на чалга мисленето и творението на чалгарщината, но не на разделението град-село, както се опитват да ни втълпят. Като цяло дори за миг не бих посмяла да я нарека “чалга култура”, защото това е обида, там няма никаква култура, там има само разврат. Има само евтини мечти и материални интереси. И като пиша това, нямам предвид слушането на чалга само по себе си, а посредствните мисловни връзки, от които чалга обществото не може да се освободи години наред, защото чалга мисленето е заболяване, дребосъчно и миниатюрно, то е елементарното програмиране у човека, срамно за споделяне със света. Лишено е точно от онези нравствени устои, които толкова много ни липсват, за да бъдем свободни като народ и като съзнателно и обединено общество. Но това е сякаш политически удобно. Програмирането на чалга живеенето.

Дълбоко съм убедена, че това е една тема предизвикваща сериозен обществен резонанс и не искам аз да се отъждествявам като негов критик, противопоставяйки се на този нравствен порок, съпоставящ графитите и чалгата, но това е искрена и лична теза, трупана с години, насъбрала се, така че да изригне като някой вулкан от думи по време на пандемия. Не, че има нещо общо между графитите и чалгата. Те са на два отделни полюса. Но защо графитите да са престъпление и да са нещо мръсно, когато чалгата видно се конкурира с това твърдение?

Годината е 2020. Чалгата влиза в политиката и това си има своето логично обяснение. Разбирам всяко общество има своята енергийна същност и когато тя достигне своя възлов пик, се случват всякакви странни аномалии с него. Особено в изкуството, което е най-реалистичния илюстратор на времето, в което живеем. Изкуството само по себе е средство за творческо изразяване, което се променя според времето и мястото, в което живеем, но уличното изкуство е едно от малкото форми, които са запазили своята автентичност и чистата форма на диалог със зрителите.

Графитите са форма на социална комуникация, възраждаща градското самосъзнание и триумфа на духа над материалното, защото те са много повече от просто драсканици по стените. Те носят в себе си съзнателното неудовлетворение на критичната маса.

Графитите са улично изкуство, споделящо нуждата от нравственост за поколенията. Те са бунтът срещу посредствеността и чалгата, битката срещу социалната стигма и изразът на политическото недоволство на свободния човек.

Графитите излъчват послание отправено към тумора на социалната ни прослойка. Те са гласът на нечутите, викът на свободните. Това е творчеството на хората, които имат някакво послание за нас, дълбоко заспалите. Уличното изкуство е школа по първични ценности, която малко хора разбират.

И това няма как да бъде нравствено престъпление. Няма как да бъде заклеймено кто изкуството на душевно болните, на хулиганите, на наркоманите. Защото изкуството е тук, за да ни каже нещо.

Защото когато стените започнат да говорят, идва светлината и спасението на една нация.

Там, където започва диалога между уличното изкуство и обществото, се ражда свободата!

И като за финал на този словесен етюд, споделям едни кратки и анонимни послания от българския Банкси и малко храна за размисъл към всички мои приятели и читатели.

Бъдете здрави.

Защото съвременните бунтовници винаги са анонимни.