Пътят, който човек извървява докато скита из дългите коридори на самотата, търсейки онова място и онези хора, към които чувства истинска принадлежност са онези пукнатини в съзнанието, които никога не се забравят. Защото душата копнее за онова “нещо”, което да те накара да се чувстваш “у дома”.
Горчивината от познатото чувство на липса на принадлежност е тласъкът, който те мотивира да тръгнеш отново на път, воден от своя вътрешен компас и едно мъничко пламъче, което трепти в дълбините на собственото същество, подтиквайки те да го последваш.
Това е един слаб шепот, покана за пътуване, което си проправя път през тълпите и хаоса на света наоколо. Прекосявайки пустини и планини, преплувайки през океани и реки, управлявайки обратите на съдбата с чувство за цел, посока и отдаденост. По пътя се срещат понякога сродни души и шепа мъдри хора или дузина приятели и познати, някои от които помагат с напътствия и подкрепа, а други с лош пример или огорчение, но пътят е там и предлага много повече, ако изберем да го последваме без страх.
Има една известна поговорка, която гласи: „Домът е там, където е сърцето“. Но какво се случва, когато чувстваш, че сърцето ти не принадлежи към мястото, което наричаш свой дом? Чувството наистина е трудно за описване.
Светът може да бъде огромно и предизвикателно място, пълно с непознати територии и неизследвани води, с много подводни камъни и листовки с дребен шрифт. Но за тези от нас, които се чувстват като чужденци в собствените си домове, това може да бъде много по-болезнено и плашещо нещо.
Какво би станало, ако се научим да прегръщаме по-често онова чувство на различност и го използваме като свой компас, който ни насочва към мястото, където наистина принадлежим? Какво би станало, ако различноста ни обединява? Ами ако принадлежността е просто нашата утопична и идеалистична перспектива за това какво е и какво би могло да бъде, за това кои сме ние? Със сигурност не мога да кажа, защото критичното мислене не винаги е от полза, но наистина наивно вярвам в един по-красив и по-добър свят, в който мястото на което се намираме е нашия духовен център, в който ние като хора и личности се чувстваме “у дома” – спасени, обичани, сигурни и в покой. Но не е това, темата върху, която искам да раздъждавам сега.
Няма съмнение, че е необходима смелост да се впуснеш в неизвестното, да оставиш зад гърба си комфорта и познатостта на дома и да поемеш на множество далечни пътешествия. Вояж към своите непознати мисли, мечти и чувства.
За тези, които се чувстват като аутсайдери в собствените си земи, това може да бъде необходима стъпка към намирането на това чувство за принадлежност, среда и общност и неумолима сила, която те подтиква да загърбиш всичко онова, което те дърпа назад и те кара да се чувстваш сам, различен и отчужден.
“A journey of a thousand miles begins with a single step” –
Chinese Proverb
Може би всичко това започва с една единствена стъпка, момент на яснота. Може да се окажем привлечени от определено място, град или страна, които резонират с душите ни. Може да сме пленени от красотата, културата и хората. Може да изпитаме чувство на признание, чувство, че най-накрая сме намерили нашето племе, нашето нещо, нашия човек.
Или може би пътуването е по-скоро криволичещ път, пълен със завои, които ни водят по неочаквани пътища. Може да срещнем пречки и неуспехи, моменти на съмнение и отчаяние, страх, рачочарование. Но с всяко предизвикателство ставаме по-силни и по-устойчиви. Научаваме се да вярваме на себе си и на инстинктите си, да слушаме шепота на сърцата си.
И в крайна сметка може да открием, че мястото, където наистина принадлежим, е било винаги в нас през цялото това време. Може да не е конкретно място или конкретна група хора, а по-скоро състояние на съществуване, начин да виждаме света, който е уникален за самите нас.
За тези, които се чувстват като чужденци в собствените си обкръжение, пътуването до намиране на чувство за принадлежност може да бъде дълго и трудно. Но това е и пътуване на себеоткриване, на растеж и трансформация. Това е пътуване, което си струва да предприеме всеки човек, защото то може да ни отведе до мястото, където наистина принадлежим и се чувстваме щастливи и разбрани – а кое е то, никога няма да разбереш освен, ако не тръгнеш на път.
