Странно нещо е начинът, по който хората влизат в живота ни и ни трансформират. Влизат отначало тихо, като на шега. Но скоро те изпълват дните ни със смях, нощите ни с нежност. Те стават част от тъканта на нашето същество, вплетени в ежедневните моменти, които сме смятали за незначителни, но сега осъзнаваме колко ценни са били те. И тогава, един ден, шепотът избледнява, смехът не звучи по същия начин. Докосването се усеща като далечно ехо и осъзнаваш, че нещо се е променило. Но не от лоши чувства, а просто защото времето ви е дръпнало в различни посоки.
Идва момент в живота, когато пътя пред нас рязко се отклонява в друга посока, въпреки нашите най-съкровенни очаквания и представи за бъдещето, което така наивно сме изградили в себе си.
След години търсене и разочарования, измежду множеството лица, идва мигът, когато най-сетне намираш своята сродна душа, и километрите спират да имат значение, защото знаеш, че тя е там. Във видео разговорите, в съобщенията в WhatsApp, в миенето на зъбите и в приготвянето на неделния брънч. Тази, която изпълва с надежда сърцето ти всеки път, щом чуеш телефонния звън, която тихо, но неумолимо се превръща в твоето всичко. Още с първото докосване, с първата прегръдка усещаш искриците и дълбоко в душата си знаеш, че това е човекът, който съдбата ти изпраща и някак си убеден, че бъдещето ви принадлежи, защото няма случайна среща в живота. И за това си готов да дадеш абсолютно всичко – нощите си, дните си, мечтите си, страховете си, да отдадеш всяка клетка от себе си и всеки дъх.
Но какво всъщност е любовта?
Тя е удобно кресло на много хора, които изричат думата “обичам те”, защото е лесна и комфортна, тя прикрепва много хора в брак и ни кани на пищни венчавки, които отразяват социалния статус, който така прилежно лъскаме за пред другите, колегите и бизнес партньорите, приятелите или в името на дома, който никога не сме имали, за да прикрие така незабележимо страха от самота. Не вярвам, че страха ни среща с истинската любов, а просто поставя отметки в чеклистата на социалните очаквания.
Честно казано не знам какво представлява тя за всички, но знам каква е тя за мен. Знам какво е истинската любов и нейната дълбочина и безусловност, и знам, че тя е повече от любовта на приятелите, колегите и понякога тя се простира отвъд любовта към самия себе си. Тя е сбъдната мечта, която не всеки разбира. И най-вече, тя е онова, което не може да бъде измерено или оценено от другите, които не участват в нея. Знам, че и от такива хора човек не трябва да взима съвети за любовта, както и от хора, които загърбват духовните ценности, за да преследват финансовите си стремежи, които рано или късно няма да имат никакво значение. Защото най-важното е, не какво си имал, а какво си дал и дали си обичал истински и дали си бил обичан в замяна. Това пази Вселената в своите тайни ковчези. Хората, душите, наученото от пътя ни на тази земя. Защото в живота човек ще бъде обичан истински само от няколко човека – от своите родители, от детето си и от своята сродна душа.
Някои хора казват, че най-важния избор, който някога ще направиш е за кого да се омъжиш/ожениш, и донякъде съм съгласна с това, но обикновено същите тези хора, които са достигнали до това прозрение не се омъжват по любов, а по удобство и егоцентризъм, който изисква едностранно напасване.
Много мога да пиша за любовта, защото тя за мен е моето вдъхновение и движеща сила в целия ми живот. Защото за мен тя значи много повече, тя е духовна и сгъстена енергия, която се усеща във въздуха, когато съществува между двама човека и в нейната основа се съдържа вечната прошка, която е отвъд егото и социалните норми. Тя е неконвенционална и не е праволинейна. Любовта не се интересува дали единия харесва дъждът, а другия слънчевото време, дали харесва да си стои в къщи или да бъде на гребена на вълната. Любовта не се интересува дали харесваш изгревите или залезите повече. Тя просто се случва и е като магия. Тя ни движи напред, учи ни, трансформира ни, разочарова ни и понякога ни смалява до такава степен, че другите започват да вярват в незначителността, до която сами сме се принизили и губим своята цялост, уважение и блясък.
Понякога не всички любовни истории са предназначени да продължат вечно. И понякога най-трудният и красив избор, който можем да направим, е просто да продължим напред. Напоследък започвам да си мисля, че за истинската любов има само романи, песни и богато творчество, че тя не завършва с щастлив край и заживели “щастливо заедно”, което си признавам, че искрено ме натъжава. Не защото съм идеалистка, но не искам да повярвам, че този важен избор в живота, не е подчинен на истинска любов, а на известна доза егоизъм и любов към самия себе си. Но може би това е урока, който трябва да науча или да предам.
Понякога думите не могат да опишат тежестта на онова, което чувстваме, когато любовта е цъфтяла в пространство, което вече не може да бъде запълнено с друга любов, защото тя все още е там, но ние вече не сме същите. Понякога това време идва рязко и неочаквано и болката от него седи тежко в гърдите ни дълго време. Не винаги искаме да го чуем, не винаги искаме да знаем, че любовта, колкото и силна да е, понякога не е достатъчна за някои хора, за да ни задържи там, където искаме да бъдем. Но ми се иска да вярвам, че за любовта няма граници и че тя няма да те остави, нито ще те предаде, особено когато имаш най-много нужда от нея, дори когато не обичаш себе си достатъчно. Защото за мен любовта не е свързана с егото, а с душата. Истинската любов ни учи да обичаме себе си с малките жестове и комплименти, тя ни учи да вярваме в себе си, дори когато никой не вярва в нас. За истинската любов се изисква смелост.
И когато осъзнаем това, разбираме, че е време да тръгнем.
Понякога любовта те моли да се отдръпнеш, да дадеш пространство. Но понякога най-великият акт на любов е да знаеш кога е време да продължиш на пред, за да може и двете души да летят свободно, колкото и тази раздяла да разкъсва сърцето ти на мънички парченца.
Понякога толкова отчаяно се вкопчваме в любовта, защото сме слаби и сме затънали в блатото. Когато сляпо сме се доверили и сме вярвали, че любовта в лицето на човека, който ние избираме няма никога да ни предаде и за това сме готови да предадем дори и себе си. Ние градим живота си около тяхното присъствие. Ние оформяме нашите надежди и мечти около него, напасваме нашия живот спрямо него. И когато мислим за бъдещето, си ги представяме да стоят там с нас, ръката им завинаги да е преплетена с нашата и да те държи когато паднеш, смехът им да изпълва празнините на тишината. Но истинската любов няма да иска това от теб. Няма да иска да изоставиш себе си, няма да иска да жертваш всичко заради нея и е готова винаги да ти прости.
Животът невинаги се развива така, както си мислим. Понякога пътят поема неочакван завой и човекът, който си чувствал като свой дом, започва да се прокрадва като далечен спомен, сладко-горчива болка, която остава дълго след сбогуването.
Но дори когато парчетата от това, което някога е било всичко за теб, се разпаднат, има една тиха сила в знанието, че любовта не свършва с физическата раздяла. Любовта, която си споделил, е гравирана в душата ти, издълбана в същността на това, което си ти и което си искал да дадеш и това, на което си способен в любовта, и това е което има значение. Може би затова е толкова трудно да си тръгнеш – да признаеш, че това, което някога е било всичко за теб, сега трябва да се превърне в спомен.
Но ето, че времето дойде. Време е да тръгвам.
Не че любовта ще избледнее. Не, любовта все още е там. Това го прави толкова трудно. Съществува това погрешно схващане, че при раздяла, любовта между двама души е умряла. Но любовта не винаги си тръгва. Понякога я носим със себе си, като болезнено напомняне за това, което е било и може би е могло да бъде.
Има някаква духовна сила в приемането на това. Има красота в признаването, че любовта не винаги е предназначена да продължи вечно в първоначалната си форма. Някои любовни истории са предопределени да се трансформират, да еволюират в нещо различно, нещо, което вече не носи тежестта на „завинаги“, но носи тъжната истина на „имало едно време“.
Споделеното време беше истинско. Беше красиво. И сега е време да благодарим и да го пуснем. Време е да тръгвам.
Не защото не обичам вече, а защото обичам себе си достатъчно, за да знам как искам да бъда обичана. Да останеш би означавало да се държиш за нещо, което вече не е живо, вече не расте. А любовта, истинската любов, е предназначена да диша, да се разширява, да освобождава. Не трябва да задушава. Трябва да се връща пак и пак и да те избира. Истинската любов не трябва да те държи малък и незначителен.
Време е да тръгвам, защото имам път да вървя.
И знай, че каквото и да стане ще носиш спомените със себе си – онези моменти, когато светът сякаш е изчезнал и сте били само вие двамата, обгърнати от любов, която се е сливала с вечността. Ще си спомняш първия път, когато ръката ти докосна гърдите му, ще си спомняш сънищата, които сте шепнели заедно в тъмнината, как някога сте вярвали в щастливо бъдеще.
Понякога да продължиш напред не означава да забравиш. Това не означава да изтриеш спомените или да се преструваш, че любовта не е била истинска.
Може би това е истинската любов – да намериш смелостта да обичаш толкова дълбоко, че да можеш да се откажеш, когато му дойде времето, защото то неминуемо ще дойде. Може би най-истинският акт на любов не е в оставането, а в освобождаването. С вярата, че всичко, което трябва да бъде, ще намери своя път, и със знанието, че душата е достойна за следващата глава, каквото и да донесе тя.
Истинската любов е за смелите хора и за тези, които могат да оценят края като шанс за ново начало, защото в природата има ден и нощ, раждане и край, всичко което обичаш ще дойде време да го пуснеш.
Времето дойде. Обичах истински. Пораснах. И сега е време да тръгвам.
