Ах, този ретрограден Меркурий. Виновен е за всички несполуки в света. За Емпайър Стейт билдинг, за Хирошима, за изригването на вукана Синабунг, за цунамито в Акапулко, за тъпия чорап, който не мога да го намеря вече половин час и обърнах цялата къща. Заклевам се, да не сме истински българи, ако не му теглим една тлъста м**на на тоя Меркурий, ей.
Е, драги приятели важно е някой да е виновен за всичко това. За пропуснатите шансове, за провалените възможности, за изгубеното време, за разочарованието, за допуснатите грешки – все някой трябва да ни е виновен, нали?
Ние сме свикнали все да търсим вина, но не и да се обръщаме към себе си и да търсим причините и решенията.
Толкова много сме се изтъркали да говорим за грешките, да сочим другите с пръст, да се самообвиняваме до безкрайност или да изпадаме в душевни конфликти.
Всъщност не е толкова страшно да си признаем грешката и не е толкова страшно да продължим напред. Нужно е просто да се огледаме в потенциала на самата грешка и толкоз.
Не е ОК да обвиняваш все другите, защото това означава, че изобщо не си си направил труда да анализраш, а само си осигуряваш временен душевен комфорт или пък не е хубаво да понасяш вината изцяло на свой гръб, защото тя не е здавословна, тя не е градивна и тя не прави живота смислен и щастлив по-нататък.
Дефинирането на грешката и чувството на вина имат много тънка граница и за това трябва много да се внимава, когато човек си мисли в тази посока на къде задълбава.
В днешно време грешките са дефинирани от грешни психологически модели, защото от малки ние сме научени да избягваме грешките като нещо лошо, тоест от рано ни налагат един психологически модел да бъдем безгрешни и да сочим с пръст тези с многото грешки, а когато това сме ние да потъваме от срам. Това разбиране за грешката се създава отрано в училище. Ако си подготвен, получаваш „отличен“ и похвала, ако не си подготвен, получаваш „двойка“ и мъмрене пред класа и епитети от съучениците – „мързелив“, „глупак“, „двойкар“. Срамуваме се от тях, защото смятаме, че да се греши означава да сме неодготвени, да не сме особено интелигентни или да не умеем да вземаме “правилни” решения в даден момент. Но какво е правилното наистина?
Аз смятам, че да се греши е човешко, стига грешката да не наранява друг човек, който не го заслужава. Представи си, че ти си този човек и сега пак помисли.
Това което не правим, а е важно и необходимо, е да анализираме грешката и да извличаме от нея житейски опит.
Защото грешките са допускани, за да ни научат на нещо, мамка му. Например да сме наясно винаги какво да подписваме и какво не трябва, да знаем на кого се доверяваме и на кого не.
Да анализираме защо сме се препънали, какви са ни били шансовете и дали сме били в момент на слабост, в който не можем да вземем правилнонто решение, това е живото знание, което сме превърнали в потенциал, в ресурс. Детето, което е пипнало топлата печка, няма да го направи пак.
Грешката показва къде не ни достигат опит, знания и правилен подход. Тя не е нещо срамно и може да не бъде нещо фатално, ако се поучим от нея. Грешката сочи пътя на развитието ни.
И на последно място, да загубиш битката не означава че си загубил войната, човече!
