Днес, в моите тихи размишления върху екзистенцията на собственото си съществуване, достигнах своя пик – на мисли, чувства и неразказани моменти. Вътрешната буря най-сетне утихна, след месеци апокалипсис, само, за да ми покаже нова истина и да хвърли светлина върху закоравели придатъци на вродения ми характер. И съм много благодарна, за това, че успях да продължа напред. В светлина.
Бях в креативно, емоционално и духовно заточение в продължение на години. Последните месеци мислите ми водят свой собствен живот и сякаш разцъфяват по един уникален начин. Един нов, неподправен, истински живот – без маски, без преструвки, без страх. Страх от тъмното, от болката, от неизвестното. Защото това което ми се случи, ме беляза за цял живот и ме промени завинаги. Да, защото всеки природен катаклизъм води до необратими промени и нищо не е същото след това, но знаем и сме чували че природата винаги намира начин, така и ние като част от нея – все намираме начин.
Истината е, че аз умрях. Или по-точно – умря старата версия на мен. Моето его – онзи вътрешен ненормалник, който се бореше да контролира и критикува, всяка болка, която не можеше да приеме, отричаше революционното и се стараеше да се побере в кутийка, в стереотипи, да контролира своя lifе trajectory, което само по себе си е безсмислено. Но то си отиде. Не с вик, а с тишина.
Естествено разбрах, че не е лошо да бъдеш егоцентричен в този маскарад наречен свят, но това не е енергията, която искам да ме заобикаля в моите най-интимни моменти, нито пък, ако енергията на “харесвам те”, “обичам те”, “пука ми за теб”, не е реципрочна. Всеки носи своите илюзии, храни своите сенки. Но идва момент – а при някои никога – когато стигаш до едно тихо прозрение: нищо няма значение. Но не в депресивния смисъл на нещата, а в освободения. В онази мекота, в която нещата просто са – такива каквито са и ги оставиш да бъдат такива каквито са, но да слушаш какво ти казва онзи така важен мъничък Аз – душата, а не егото или проекциите на другите, които прилежно си отглеждал през годините. И кое е важно според другите, а не теб. И това е достатъчно.
да умреш понякога означава, да се преродиш или да се събудиш отново в нов свят
Всичко започна в началото на моите 20. Бях наивна, глупава, емоционална, вярваща и най-вече опитваща се да живее според някакъв готов шаблон за успех и връзки. Мястото, където бях – не искам да се връщам там, защото доста глупави избори… Просто защото там в този житейски времеви период не живеех истински, а просто съществувах. Да, бях жадна за живот, а утоляването на тази жажда търсех в зависимости и бягства. Търсех любов, но не в себе си, не в истина, не в духа. Но онова, което наистина обърна живота ми завинаги, беше диагноза – на 31 години.
Положителна биопсия за рак.
Думите прозвучаха като чужд език, но тялото ми ги разбра веднага – като студен нож в тишината. Операцията промени всичко. Не само физически. Не само белегът. Ами начинът, по който виждам себе си, времето, тялото, душата, избора. Седях в болничното легло, превързана, уязвима, без да мога да мърдам и не мислех за бъдещето, кариерата или амбициите си. Мислех за живота. Такъв, какъвто е. В този миг. И какво въобще има значение, ако си предавал себе си толкова много пъти, за да накараш другите да се чувстват комфортно? Ако не си обичал истински, ако не си говорил своята истина, ако не си видял например Северното сияние, ако не си живял пълноценно според собствените си възприятия и вътрешен компас за “правилно”. Животът не е линеен. И това беше болезнен урок, но отварящ очите. Осъзнах, че не за всеки най-големия еквивалент за успех е да стане родител, да се ожени или да си купи апартамент, за да отмята социално приетите чекбоксове за успех и да живее по една предварително духовно бедна парадигма, да бъде роб на обстоятелствата. За мен това няма значение. Аз съм търсач на свобода и изследовател на емоционално заредени усещания. И съм човек, който е създаден за много повече и за това отказвам да се побирам в кутийки и чужди очаквания.
Никога няма да забравя момента, в който излезнах от операция и бавно се свестявах от анестезията – майка ми не можа да дойде в първите 24 часа, защото беше безмислено да ме гледа как спя, за да тъжи, но дойде старшата сестра, а аз отворих леко очи в опит да я позная, тя ме хвана за ръка и от очите ми тръгнаха сълзи… на страх, на болка, на облекчение… Казва се Диана и работи в София Мед в интензивното отделение. Тя беше първата, която ме докосна с любов и грижа след събуждането от този дълъг и ужасяващ сън. И със сигурност никога няма да го забравя този момент.
Това което се случи с мен ми подейства на много дълбоки нива и размести слоеве. Направо ме преобърна и дълго време не знаех какво да кажа, как да тръгна и къде съм изобщо на картата на приключението живот.
Смъртта ме погледна в очите и макар да не ме взе, остави част от себе си в мен – напомняне, че утре не е гарантирано.
От този момент нататък всичко се промени. Не на веднъж, не магически. А бавно, с болка, с осъзнаване, с упорит избор всеки ден да живея по-истински, по-смело, според моите разбирания. Да се движа, дори когато не знам накъде. Да обичам, дори когато боли. Да прощавам, дори когато е трудно.
Защото щастието не идва, когато си го пожелаеш. То се изгражда. С присъствие. С хора, които те разбират или те предизвикват. С тези които остават до теб и в тъмнината. С моменти на абсолютна тишина и с викове в душата. С живот. С истина.
И ако утре не дойде?
Аз ще съм спокойна.
Защото днес бях жива. Не перфектна. Не безгрешна. Но жива – с отворено сърце, с дълбоко дишане и с благодарност, че още съм тук, че съм живяла в истина, а не в преструвки. Че градих щастието си според моите мечти.
А ти жив ли си днес? Не ми отговаряй, помисли си сам.
